Как Килифарево стана град
Спомени на г-н Иван Трифонов, дългогодишен учител и директор на училището в
гр. Килифарево

КАК КИЛИФАРЕВО СТАНА ГРАД

/спомен/
Иван Трифонов
Килифаревo 2009

   I. ПОВОДЪТ

   През 2003 година се навършваха 30 години от обявяването на Килифарево за град. По тоя повод през месец юни бе организирано общоградско тържество. Денят бе адски горещ и присъстващите граждани се прислоняваха под сянка до читалищната сграда, сградата на РПК или под дърветата на градинката пред павильона за вестници. Единствени наказани да стоят на слънце бяха официалните лица, застанали на тротоара пред кметството, а най-наказан сред тях бе владиката Григорий поради черното си облекло.Вероятно за това, когато му дадоха думата и за да намекне на организаторите, че е трябвало да направят ако не естрада то поне сенник той с тънко чувство за хумор започна така:"Скъпи,братя и сестри и най-вече Вие, които сте на сенчица... ".Множеството се засмя и се поогледахме. Не далеч от себе си зърнах Никола Атанасов - някогашния първи секретар на Общинския комитет на БКП. Учудих се, че не е сред официалните лица, защото знаех, че главно негова е заслугата Килифарево да стане град. По онова време той продължаваше да обира негативите (заслужени или незаслужени) от някогашното управление на БКП и вероятно затова организаторите на тържеството се бяха побояли да го поканят. Оттогава измина доста време и неприятният спомен за някаква несправедливост бе започнал да избледнява в паметта ми. Едва ли някога щях да седна да пиша настоящия спомен, ако тия дни не бях научил, че една безотговорна личност, вероятно подпийнал, се изхвърлил пред компания пред 5-6 души, неосведомени и доверчиви хора,че навремето едва ли не той направил Килифарево град. И понеже въпросната личност няма никакви, ама абсолютно никакви заслуги или каквото и да е деяние в тази насока, а аз навремето бях съвсем вътре в нещата, се чувствам задължен да ги опиша както бяха, за да останат за поколенията. В противен случай, тъй като с времето спомените избледняват, поколенията се сменят, потомците на този или някой друг самозван хвалипръцко може заслужено да се бие в гърдите.


  II. ДЕЙСТВИЯТА

Ето как бе замислено и се извърши всичко. Беше 1973 година. Аз бях трета година директор на училището в Килифарево. Въведена бе практика понеделник сутринта ръководителите на предприятия и учреждения и партийните секретари да се събират в заседателната зала на Младежкия дом, за да обсъждат и координират задачите за през седмицата. В самото начало на месец май в края на поредната оперативка първият секретар на Общинския партиен комитет Никола Атанасов каза, че трябва да обсъдим въпроса и да направим постъпки за обявяване на Килифарево за град. Спогледахме се шашардисани. Какви ли не въпроси бяхме обсъждали, но този граничеше с невероятното! Атанасов обаче се аргументира: през тая година се навършват 50 години от Деветоюнския преврат, Килифарево е едно от малкото населени места, вдигнало се с оръжие срещу превратаджиите, дало е и жертви. Поводът е подходящ и трябва да го използваме. Така нещата бяха задвижени.
След десетина дни Атанасов ми каза по телефона, че той, аз и председателят на селсъвета (Петко Станчев Куцаров) сме делегация, която в понеделник тръгва за София, за да проследи до къде е стигнало изпратеното по надлежния ред и съгласувано с окръга предложение Килифарево да стане град и да връчи лично покана на Тодор Живков да присъства на тържеството послучай годишнината от Деветоюнското въстание. Замисълът бе не само умен, но и малко хитър - по онова време нещата се решаваха много по-лесно ако имаше благословнията на Тодор Живков. Четейки тези редове, всеки е свободен да мисли каквото си ще, но, както ще се види по-нататък, ние оползотворихме по блестящ начин този недъг на тоталитарната система.
В уречения ден и час се събрахме на площада С нас тръгна и председателят на ТПК "Пенчо Цонев" Марин Косев, който имаше да урежда кооперативни дела Със служебното „жигули" на селсъвета ни возеше шофьорът Илия Андреев Дончев. Той се оказа печен в занаята си. Из софийските улици караше сякаш бе в Килифарево, като не пропускаше да напсува всеки нахален софиянец,опитващ се да му отнеме предимството. Безпроблемно паркира пред ЦУМ. Скоро се убедихме, че да се намери място в хотел в София е по-трудно от улучването на шестица от тотото. Бяхме принудени да кондисаме в първокласен хотел на „Копитото" над София. Тъй като замисълът ни беше чрез някой от висшите етажи на властта да се доберем до Тодоро Живков и му връчим поканата,на другия ден около девет часа се срещнахме със софиянеца от килифаревски произход Никола Панайотов Косев - брат на партизанина Райчо Косев. Бай Кольо се оказа общителен и добродушен човек. По негово твърдение преди 1944 година като чирак при него учил шивашкия занаят не кой да е, а самият председател на Министерския съвет Станко Тодоров. Дори бай Кольо го въвел в комунисдтическата идея. Скоро обаче се убедихме, че бай Кольо май не е разговарял със Станко от времето на чиракуването му. Напразно стояхме в чакалнята цял ден. Или човекът на пропуска ни лъжеше, че е съобщил на Станко Тодоров, че бай Кольо чака да го приеме, или председателят на Министерския съвет имаше по-важни дела. Денят бе загубен.
Ден втори. Осъществвяваме втори вариант. Търсим среща с председателя на Народното събрание Пеко Таков. Прекрасен човек и оратор. Много контактен. С отношение към Килифарево. Преди, години като министър на търговията идва лично в Килифарево, за да открие новопостроената търговска сграда. Идвал е и по други поводи, говорил е на митинги и в читалищния салон. Чак следобед ни въвеждат през задния вход на Народното събрание в малка приемна. След минути влиза П. Таков. Кани ни да седнем. Изслушва ни. Не можело сега да се занимава с такива въпроси. Следващата година щяло да има кръгла годишнина от Деветосептемврийската победа. Тогава някои села можело да станат градове. Атанасов се аргументира, че тогава кандидатите ще са много, а сега нашият повод са събитията от 1923 година. Пеко Таков отново ни казва с лека нотка на съжаление "Не може, другари!" и става - сиреч разговорът е приключен. Като възпитани люде ставаме и ние.
Констатирам, че е по-висок от нас с цяла глава. Той слага разперените си ръце на раменете ни, а аз не мога да разбера дали това е нещо като бащинска прегрътка, или леко подтикване към изхода.
На следващия ден се опитваме да се доберем до Пенчо Кубадински - заместник-председзател на Министерския съвет. Бил е командир на младежките бригади, прокопали Хаинбоаз, и често се е отбивал в Килифарево. Чакалнята на пропуска е препълнена с българи и турци от „Делиормана". Има хора с навуща. Говорят високо. Всички са убедени, че техният Пенчо ще ги приеме. До вечерта редът ни да влезем не идва. Казват ни, че в следващите дни той ще отсъства. Тъй като сме изяли всичката сланина, която носим и сме изразходвали всички козове, а и първокласният хотел ни е разорил, решаваме да се върнем в Килифарево, да презаредим и да обмислим нова стратегия.
Следващата седмица сме отново в София.

София, 26 май 1973 г.
Делегацията от ляво на дясно -  Иван Трифонов, Никола Атанасов, Петко Куцаров
Подсилваме делегацията с двама стари комунисти, живеещи в София - Стефан Василев Саралиев - Сората (брат на партизанския командир Тотю Саралиев) и о.з.полковник Йордан Нешев. В ЦК на БКП работи Димитър Стоичков - дългогодишен първи секретар на Окръжния комитет на БКП във В.Търново. Когато му съобщават от пропуска, че го търсим, той не ни кани в  кабинета си, а слиза при нас. С няколко мъгляви фрази ни дава  да разберем, че не може (а може би не иска) да ни помогне.Следващ вариант на следващ ден. Съвсем от скоро на отговорен пост в София е изтеглен председателят на Велико търновския Окръжен народен съвет Димитър Туджаров. Изслушва ни в кабинета си и казва: "Чакайте ме долу на входа. Ще се обадя на Пенчо Кубадински и ще отидем при нето."   Отваря се двукатна врата. В дъното на просторен кабинет стои Кубадински с неизменните мустаци "Охо, Туджаре, виж ги тия килифарци каква голяма селска делегация са спретнали, а като станат град не могат се събра в кабинета ми". Това каза Кубадински и любезно ни кани да седнем. Явно Туджаров му е казал, защо идваме при него. Изглежда, че натисна някакъв бутон, защото на вратата застана секретарят му. "Донеси да почерпим гостите по едно кафе!" Секретарят не тръгва. "Нещо алкохол?" - пита Кубадински. Изгарях от любопитство да узная какво пият хората по високите етажи, но тъй като Йордан Нешев изпревари и каза, че те - старото поколение са възпитани като трезвеници, бяхме принудени да излъжем, че ние - младите подръжаваме на тях. Домакинът изглежда схвана лъжата и затова нареди: "Абе донеси по едно коняче!" Секретарят чак сега  тръгва.
    На кафе и коняче започваме разговор. Да ме простят  съчинителите на нескопосани митове за Кубадински! Поради това, че излязал партизанин твърде млад, не можал да се образова, а след 1944 година яхнал властта и образование не му трябвало. През тридеситината минути, които прекарахме в кабинета му, го видяхме като една широко скроена, ерудирана и харизматична личност. Съшевременно много земен човек. Интересуваше се от всичко: как са есенниците в нашия край, какво е заплащането на селските стопани, каква е раждаемостта, по колко деца имаме самите ние. При последния въпрос аз вметнах, че докато ние си говорим, може би у другаря Атанасов се ражда второ дете. Той кимна одобрително. (След по-малко от месец в семейство Атанасови наистина се роди дете - първата жителка на град Килифарево-гражданка). Мене, учителя по български език той шашна, когато попита замисляли ли сме се колко населени места в нашия регион са получили имената си от растения и дървета и като по учебник изреди Дряново, Габрово, Дебелец, Оряховица...
„А сега казвайте защо сте дошли!" Казваме му. Той нарежда на секретаря: „Свържи ме с другаря Живков". Гласът на Тодор Живков се чува сякаш е при нас в кабинета. "Другарю Живков, при мен е една делегация от борческото село Килифарево. Носят ти (говореше му на „ти") една покана за участие в тържество послучай 50 години от Деветоюнското въстание. Тодор Живков пита: "Не трябваше ли на 9 юни да сме на гости на земеделците в Славовица". Кубадински по своя инициатива сменя датата и казва, че нашето тържество е на 10 юни. От другия край на жицата се чу:
„Приеми поканата от мое име и кажи на другарите, че ще ги уважим". "Ама те имат едно предложение - искат да стават град". "Виж до къде е стигнало предложението и го придвижи!" Кубадински нарежда да го свържат с Пеко Таков. "Бай Пеко, при мене е една делегация от с. Килифарево. При тебе имат предложение да стават град." Пеко Таков иска да каже нещо, но Кубадински го прекъсва: "Другаря Живков каза да изготвиш указа." Затваря телефона, (ето как проработи хитринката, за която стана дума в началото). Въздъхваме облекчено. Усмихваме се. Радостни сме. Кубадински става. Ставаме и ние и редим несвързани думи на благодарност. "Хайде, хайде - прекъсва ни Кубадински - хайде отивайте да стягате тържеството. Одялкайте тръните, изчистете боклуците - град ще ставате. И като дойдем да не вземете да говорите, че килифаревските карначета са по-хубави от Правешките, ей"!

III. УКАЗЪТ

На 10 юни 1973 година Килифарево осъмна окъпано от топъл дъжд. Околом десет часа площадът е изпълнен с хора. Камери, журналисти, фотографи. Всички погледи са насочени на юг -официалните лица са нощували във Вонеща вода и ще дойдат от там. По добре заучен сценарий шофьорът на Тодор Живков заковава колата на тридесеттина метра от площада. От множеството се отделя Никола Атанасов и някак бавно, почти тържествено, прикривайки вълнението си (не всеки ден човек стиска ръката на Тодор Живков), се отправя към колата. Ръкуват се. Изскачат едни от най-хубавите момичета от Килифарево - Милка Кукуверова, Славка Пашова, Иринка Драганова... с традиционната погача, солница и бъклица.Тодор Живков отчупва от питата, надига бъклицата, подава я на Кубадински и, приветствайки множеството с вдигната ръка, се отправя към естрадата.

Преди по-малко от пет минути Тодор Живков е стъпил в СЕЛО Килифарево,след по-малко от час той ще приветства жителите на ГРАД Килифарево.
Започва да ръми, но някой предвидливо е наредил да се извадят всички налични чадъри от близкия магазин и ги разтварят над официалните лица. Първият секретар на Окръжния комитет на БКП Никола Василев чете доклад за героичните събития от 1923 година. Дават думата на Пеко Таков. Той пристъпва напред и със смешния си диалект, поставяйки ударението винаги на първата сричка казва: "Свалите чадърите! Не вали. Не вали. Ха така да се виждаме! "Вади лист от джоба си и чете: "Указ 1275. Държавният съвет на НРБ въз основа член 93 точка 7 от конституцията на НРБ и член 6 алинея 2 от Закона за народните съвети

ПОСТАНОВЯВА:

Обявява село Килифарево, Великотърновски окръг за град Килифарево. София 07.06.1973 година."
Часът е десет и четиридесет и пет минути. С кратко слово Тодор Живков приветства жителите на най-новия град.

КРАЙ

Килифарево,март 2009 година.
Писа - Иван Трифонов

П.П. Любезни читателю, ако си дочел всичко до край, благодаря ти за търпението и стоицизма. Може би разказът ми да ти се е сторил някъде много подробен, другаде недостатъчно интересен, но никъде не е неправдоподобен. Някои моменти от онова време са се врязали незаличимо в паметта ми, за други прелистих и записките, които съм си водил, ползвах и летописната книга на училището.

И.Т.